Всъщност, вече не мога без него!
Публикувано на: 29.03.26, 13:49
Без Горан.
Споделяла съм, че се грижа за него, всичко, което е необходимо, но някак си не изпитвам онази привързаност, за която съм чувала от хората.
да, осигурявам условия, къпя го дори, всичко необходимо, нооо, така някак, заради Карамфилов и защото поех тази отговорност.
И, снощи нещо се преобърна в мен.
Двамата мъже, Карамфилов и Горан, отидоха на разходка, ама така преди смрачаване. Обикновено тази им разходка трае около час. да, ама стъмни се, минаха 2-3 часа, няма ги. Звъня на телефона, той звъни до мен, мъж ми го оставил у дома.
Ей, на по едно време влиза и вика : изгубих Горан.
Гледам го, викам : айде ся трънки и глогинки, кой знае къде сте се запиляли с комшийката кучкарка (не знам да има такава, ей така, смея се). Той вика: да бе, изгубих го. В един момент като хукна, натискам дистанционното, тц, не се връща. Вече тъмно, върнах се взех АТВ-то, обиколих три пъти селото. Няма го.
Аз все още не вярвам. Излизам на двора, няма го в къщичките, няма го на веригата, няма го да тича в двора. В този момент, осъзнах, че нещата са сериозни.
Седим и се гледаме. Вече стана към 23 часа. Все поглеждаме към двора, оставихме вратата отворена, да може да си влезе.
по едно време Карамфилов вика : ама то пък ако е толкова тъпо куче, да не може да се прибире, ами .... не се доизказа, защото го погледнах дзверски. само скръцнах : то умно куче всеки може да гледа, важното е тъпо да отгледаме. Това не бях аз, нещо отвътре ми говореше.
Сърцето ми подскачаше, чудех как ще се събудя сутринта и него го няма!:crying: Ами денят ми започва с кучето и двете котки. Правят ми бели, но са ми семейство вече. Не мога да повярвам, че усещам вече това. Ама защо трябваше да се губи, че да усетя, какво всъщност, е това животно за мен.
По едно време викам : я да видя ФБ групата, там съселяни пускат такива обяви, намерено куче, намерени ключове. Няма такава обява, започнах да търся снимка, за да пусна аз, търси се куче. Макар че, нашето момче го познават в селото, защото може би е единственото куче, което се извежда на разходка.
Той има каишка, има координати, но все пак, да пиша. И двамата вече мълчахме, само гледахме през прозореца. Викам : дай да излезем по улиците, все някъде може да го видим. Сложихме ушанките, излизаме и какво да видим : няшият тича откъм портата, върти опашката, ама някак гузен, с наведена глава, ние си го познаваме. Знаеше, че е виновен.
Тези 4 часа осъзнах, че вече съм кучешкия капан.
На баба хубавеца, цял ден е така. Като направи беля, лежи и гледа тъжно, поне 1 час. Днес повече.

Споделяла съм, че се грижа за него, всичко, което е необходимо, но някак си не изпитвам онази привързаност, за която съм чувала от хората.
да, осигурявам условия, къпя го дори, всичко необходимо, нооо, така някак, заради Карамфилов и защото поех тази отговорност.
И, снощи нещо се преобърна в мен.
Двамата мъже, Карамфилов и Горан, отидоха на разходка, ама така преди смрачаване. Обикновено тази им разходка трае около час. да, ама стъмни се, минаха 2-3 часа, няма ги. Звъня на телефона, той звъни до мен, мъж ми го оставил у дома.
Ей, на по едно време влиза и вика : изгубих Горан.
Гледам го, викам : айде ся трънки и глогинки, кой знае къде сте се запиляли с комшийката кучкарка (не знам да има такава, ей така, смея се). Той вика: да бе, изгубих го. В един момент като хукна, натискам дистанционното, тц, не се връща. Вече тъмно, върнах се взех АТВ-то, обиколих три пъти селото. Няма го.
Аз все още не вярвам. Излизам на двора, няма го в къщичките, няма го на веригата, няма го да тича в двора. В този момент, осъзнах, че нещата са сериозни.
Седим и се гледаме. Вече стана към 23 часа. Все поглеждаме към двора, оставихме вратата отворена, да може да си влезе.
по едно време Карамфилов вика : ама то пък ако е толкова тъпо куче, да не може да се прибире, ами .... не се доизказа, защото го погледнах дзверски. само скръцнах : то умно куче всеки може да гледа, важното е тъпо да отгледаме. Това не бях аз, нещо отвътре ми говореше.
Сърцето ми подскачаше, чудех как ще се събудя сутринта и него го няма!:crying: Ами денят ми започва с кучето и двете котки. Правят ми бели, но са ми семейство вече. Не мога да повярвам, че усещам вече това. Ама защо трябваше да се губи, че да усетя, какво всъщност, е това животно за мен.
По едно време викам : я да видя ФБ групата, там съселяни пускат такива обяви, намерено куче, намерени ключове. Няма такава обява, започнах да търся снимка, за да пусна аз, търси се куче. Макар че, нашето момче го познават в селото, защото може би е единственото куче, което се извежда на разходка.
Той има каишка, има координати, но все пак, да пиша. И двамата вече мълчахме, само гледахме през прозореца. Викам : дай да излезем по улиците, все някъде може да го видим. Сложихме ушанките, излизаме и какво да видим : няшият тича откъм портата, върти опашката, ама някак гузен, с наведена глава, ние си го познаваме. Знаеше, че е виновен.
Тези 4 часа осъзнах, че вече съм кучешкия капан.
На баба хубавеца, цял ден е така. Като направи беля, лежи и гледа тъжно, поне 1 час. Днес повече.




